Прикриване зад морал и идеология, за да не се изправиш срещу собствения си провал скачать в хорошем качестве

Прикриване зад морал и идеология, за да не се изправиш срещу собствения си провал

Контрол над другите чрез прокламиране на морал и идеология, за да не се изправиш срещу собствения си провал Това е тема, която засяга едновременно личния и обществения ни живот. Именно затова тя е една от най-болезнените – защото когато идеологията не е осъзнато убеждение, а психологическа патерица, тя престава да служи за ориентация и започва да прикрива вътрешни дефицити. Както в партньорствата, така и във всички сфери на живота. В този си вид идеологията не остава личен механизъм за защита, а се превръща в колективен модел, който може да повлече след себе си хора, които не са достатъчно осъзнати, стабилни или центрирани. Така личната неразрешеност се маскира като ценност, а страхът – като принцип. Най-опасното е, че този процес рядко се разпознава навреме, защото се говори на езика на морала, традициите и „правилното“. А когато незрялостта се легитимира като добродетел, цената се плаща както в интимните отношения, така и в цялото ни социално общество. Но тук ще разгледам само темата в личните взаимоотношения и как някой може да се опитва или успява да контролира хората около себе си чрез прокламиране на морал. Идеологията като убежище от срама Когато човек не е постигнал това, което вътрешно вярва, че трябва да бъде (добър родител, партньор, възрастен), се появява вътрешен срам и вина. А срамът и вината са непоносими чувства — те разяждат идентичността. Тогава идеологията влиза като спасител: „Не съм се провалил — светът е сбъркан.“ Това е ключовият механизъм, който се проявява като вид защита срещу вътрешната уязвимост. Как работи този механизъм на практика? Например 1. Подмяна на личния неуспех с морална позиция Вместо отговорно признание: • „Не мога да поема дългосрочен ангажимент.“ • „Избягвам отговорност и решения.“ • „Страх ме е от близост и зависимост.“ • „Не знам как да водя или да бъда равностоен партньор.“ • „Нямам ясна посока и план.“ • „Имам финансов хаос“, се появяват морални формулировки: • „Аз съм свободен дух, не вярвам в рамки.“ • „Истинската любов не се нуждае от сигурност.“ • „Парите не са най-важното, важно е да си добър човек.“ • „Не вярвам в материалните доказателства.“ • „Днешните хора са прекалено зависими и слаби.“ Така личната несигурност се превръща в принцип, а липсата на действия — в морално превъзходство. И ето - провалът вече се прекръства на добродетел. И така се осигурява вътрешното убеждение – аз съм си Ок, другите не са, обществото не е. И разбира се, не се налага да променям нищо, защото иначе няма да съм толкова морален, добър и справедлив. И всичко това обикновено е съпътствано с претенция за морално превъзходство. Когато нямаш обективни постижения /не само външни, но и вътрешни/, ти трябва морално превъзходство. Затова казваш, че не съдиш никого, но всъщност непрекъснато недоволстваш от живота и другите, критикуваш „днешните мъже“, „жените“, „обществото“, говориш за другите, но уж под формата на факти, не на съдене. Поставяш себе си над другите по ценности, не по дела, т.е. само на думи Това временно успокоява егото. Много важно уточнение: Не всеки човек с „традиционни ценности“ е такъв. Разликата е проста, но решаваща: • здравите ценности водят до действия • идеологичните ценности водят до оправдания Защо тази стратегия е толкова устойчива? Защо на човек му се налага да използва такава защита? Как изглежда това в интимност? Какво всъщност се защитава? Защо промяната е толкова трудна? Вижте във видеото... @psychologistdimitrova   / silvia200abv.bg