ОПЪЛЧЕНЦИТЕ НА ШИПКА – ИВАН ВАЗОВ скачать в хорошем качестве

ОПЪЛЧЕНЦИТЕ НА ШИПКА – ИВАН ВАЗОВ

Това произведение е поклон пред паметта, болката и величието на българския дух. Стиховете на Иван Вазов оживяват като тежка, мрачна и дълбоко емоционална картина – срамът от миналото, следите от робството и мълчаливото търпение, което ражда героизъм. Това не е просто история, а национална памет, изписана с жертви, мълчание и чест. Шипка не е само връх – тя е съвест. Опълченците на Шипка Иван Вазов Нека носим йоще срама по челото, синила от бича, следи от теглото; нека спомен люти от дни на позор да висне кат облак в наший кръгозор; нека ни отрича исторйята, века, нека е трагично името ни; нека Беласица стара и новий Батак в миналото наше фърлят своя мрак; нека да ни сочат с присмехи обидни счупенте окови и дирите стидни по врата ни още от хомота стар; нека таз свобода да ни бъде дар! Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно свети нещо ново, има нещо славно, що гордо разтупва нашите гърди и в нас чувства силни, големи плоди; защото там нейде на връх планината, що небето синьо крепи с рамената, издига се някой див, чутовен връх, покрит с бели кости и със кървав мъх на безсмъртен подвиг паметник огромен; защото в Балкана има един спомен, има едно име, що вечно живей и в нашта исторйя кат легенда грей, едно име ново, голямо антично, като Термопили[1] славно, безгранично, що отговор дава и смива срамът, и на клеветата строшава зъбът. О, Шипка! Три деня младите дружини как прохода бранят. Горските долини трепетно повтарят на боя ревът. Пристъпи ужасни! Дванайсетий път гъсти орди лазят по урвата дива и тела я стелят, и кръв я залива. Бури подир бури! Рояк след рояк! Сюлейман безумний сочи върха пак и вика: „Търчете! Тамо са раите!“ И ордите тръгват с викове сърдити, и „Аллах!“ гръмовно въздуха разпра. Върхът отговаря с други вик: ура! И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье; дружините наши, оплискани с кърви, пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред, всякой гледа само да бъде напред и гърди геройски на смърт да изложи, и един враг повеч мъртъв да положи. Пушкалата екнат. Турците ревът, Насипи налитат и падат, и мрат; — Идат като тигри, бягат като овци и пак се зарвъщат; българи, орловци кат лъвове тичат по страшний редут, не сещат ни жега, ни жажда, ни труд. Щурмът е отчаен, отпорът е лют. Три дни веч се бият, но помощ не иде, от никъде взорът надежда не види и братските орли не фърчат към тях. Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх — кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса. Талазите идат; всички нащрек са! Последният напън вече е настал. Тогава Столетов, наший генерал, ревна гороломно: „Млади опълченци, венчайте България с лаврови венци! на вашата сила царят повери прохода, войната и себе дори!“ При тез думи силни дружините горди очакват геройски душманските орди бесни и шумещи! О, геройски час! Вълните намират канари тогаз, патроните липсват, но волите траят, щикът се пречупва — гърдите остаят и сладката радост до крак да измрът пред цяла вселена, на тоз славен рът, с една смърт юнашка и с една победа. „България цяла сега нази гледа, тоя връх висок е: тя ще ни съзре, ако би бегали: да мрем по-добре!“ Няма веч оръжье! Има хекатомба[2]! Всяко дърво меч е, всякой камък — бомба, всяко нещо — удар, всяка душа — плам. Камъне и дървье изчезнаха там. „Грабайте телата!“ някой си изкряска и трупове мъртви фръкнаха завчаска кат демони черни над черний рояк, катурят, струпалят като живи пак! И турците тръпнат, друг път не видели ведно да се бият живи и умрели, и въздуха цепят със демонский вик. Боят се обръща на смърт и на щик, героите наши като скали твърди желязото срещат с железни си гърди и фърлят се с песни в свирепата сеч, като виждат харно, че умират веч… Но вълни по-нови от орди дивашки гълтат, потопяват орляка юнашки… Йоще миг — ще падне заветният хълм. Изведнъж Радецки пристигна със гръм. ……………………… И днес йощ Балканът, щом буря зафаща, спомня тоз ден бурен, шуми и препраща славата му дивна като някой ек от урва на урва и от век на век!