Сватба и Коледа - Wozzeck и Чугра (1988) скачать в хорошем качестве

Сватба и Коледа - Wozzeck и Чугра (1988)

Доста е дълъг албума, тъй че го качвам целият. Записан е през 1988 в апартаментът на Воев. Първите 4/5 песни са пиеса или приказка. СЕЛСКА СОНАТА ЗА ДВА СОЛДАТА /Единственото решение - живот/ -------------------------------- (автор Димитър Воев) I Те вървяха бавно по пътеката на спокойствието. Така беше определен пътят по картата, която им дадоха. Нямаше възможност за грешка. Всичко беше точно обозначено. Вече седми ден вървяха. Пътеката се усмихваше двузначно. Тя знаеше бъдещето. Те бяха двама войници. От кралската елитна армия. Имаха заповед във връзка с изпълнението на тайна задача. Вървяха седми ден. Със спокойни, бронзови лица. Все още им беше весело. Почти не си говореха. Те бяха двама войници. Единият се казваше Карел, а другият - Густав. Приличаха си като две женски гърди. Общата цел ги беше направила еднакви. Времето беше горещо. Густав си тананикаше една фуга от Бах, когато Карел го прекъсна: "Густав, не съм спал с жена вече три години. Забравих какво означава нежна плът. Чудна женска плът". "Сигурен съм, че не е сега времето, когато ще можеш да направиш това. На мен пък хич и не ми се ще" - каза Густав и продължи да си тананика. "Ти си идиот, Густав. Откакто те познавам само мастурбираш". Карел се усмихна, казвайки това и извади картата, защото пътеката на спокойствието свърши. Време си му беше. Цели седем дена един и същ еднообразен път. Те бяха двама войници. II "Аз съм съдбата. Седнала съм на своя дървен трон и наблюдавам. Вчера ми подариха нови обици. Отиват ми. Понякога спя толкова дълбоко, но сега гледам. Виждам двамата войници Густав и Карел. Трябва да ги спра. Те вървят напред против моето желание. Ще им пратя порой. " И облаци закриха облаците. Стана черно. От небето се изсипа морето. Това продължи три денонощия. Съдбата беше доволна. Но нищо не се видя през това време. На четвъртия ден, сутринта, по стръмния път се появиха Карел и Густав. Те изглеждаха окаяни, но бодро вървяха напред по стръмнината. Съдбата пророни една сълза. Присви устни. "Аз трябва да ги спра. Ще им пратя пътека. " На следващия завой пред двамата войници се появиха седем пътя и те спряха. На картата това не беше отбелязано. Десет дни те стояха без да знаят накъде да продължат. Накрая Карел реши да плюе върху пътеките. На която пътека плюнката достигне най-далече, по нея решиха да тръгнат. Когато започна да плюе, лъжливите пътеки изчезваха една по една. Той развали магията. Остана само истинската. Те тръгнаха по нея. Съдбата пророни две сълзи. Тя беше безсилна. III Цъфнали люлякови пепелянки плачат тогава. Единственото решение - живот. Ние ще влезем в забравата с поредния номер и код. На гърдите ни татуирани пеперуди, пролетен валс. Виена, вътре в мен изнасилена, цигулково стържещ романс. Пентатоника в кармата, пет познати до захар неща, зад китайски крайбрежия, търсещи силната ми ръка. Всяка сутрин вечеряме себе си. Всяка вечер разкъсваща страст и отново перверзни портретите извращават се с нас. Някой спомен вдигнал наздравица, войнишката чест изисква възход. Ще зарием Густав приятелски. Единственото решение - живот. IV В киното беше задушно. Бях доста уморен. Почти заспивах в началото. Филмът се разправяше за двама войници. Действието се развиваше бавно и безинтересно. Една космата жена до мен коментираше досадно. През цялото време съжалявах, че съм влезнал вътре. Мислех, че вече е време да си тръгна /към края беше/, когато някак си екрана ме привлече. Густав и Карел се изкачиха на едно равно плато. Там ги чакаше чудовището. Силен вятър разроши късите войнишки перчеми. Карел прошепна: "Това е краят на пътуването." Те измъкнаха своите гренландски саби и се хвърлиха напред. Разстоянието, което ги делеше от чудовището, беше около 20 метра. Не им се наложи да го изминат цялото, защото то ги посрещна по средата с отворени челюсти и люспеста броня. Ударите, които нанасяха смелите войници, идваха мигновено, един след друг. Кръв плискаше на всички страни. Чудовището остана смаяно няколко мига, но после се завъртя и с един силен замах на бронираната си лапа отсече главата на Карел, която се търкулна в тревата. Густав нанесе още един отчаян удар и после се обърна назад. Желанието му беше да се махне по-бързо. С последни сили чудовището го настигна и заби дългите си като кинжали нокти в гърба му. Густав се свлече. Кръвта му намокри земята. Чудовището бавно си тръгна към своето леговище. Раните дълго щяха да му напомнят. На платото останаха телата на Густав и Карел. Някъде високо над тях, душите им се прегърнаха и полетяха към звездите, които изгряха в сърцето на здрача. V Тревите растяха спокойно. Спокойни ли са тревите? /Чете се една минута./ (и много пъшкане)